събота, 23 юни 2018 г.

Нещо обичайно и същевременно ужасно необичайно

Не, няма да пиша за пътувания, дрехи, макиажи, тенденции и т.н 
Май ще пиша за нещо обичайно, което чуваме и виждаме всеки ден...С две думи нищо особено. Тъжно, но факт. 
Ще пиша за някои мои наблюдения в рамките на два-три дни, пресни, пресни...и разбира се, общо впечателение, трупано с годините :) Когато си в реалността, няма как да не си част от нея и да се отстраниш, колкото и да се старая понякога. Всичко е видимо, прекалено очеизбождащо, твърде пошло и парадоксално. За тези от вас, които не искате да четете поредната статия за действителността, в която живеем, спрете дотук... :)(: Разбирам ви.

Та.. всички знаем, че живеем в страната на парадоксите, нали? Няма скрито-покрито.
Всичко е наяве. 
Да започнем с първия парадокс, свързан със съседа, който живее в панела (няма нищо срамно), но кара последен модел кола... или този, който живее под наем, но отново инвестира в показността за пред хората ...май тук сме така. 

Да преминем към голяма част от младите (не, че съм на преклонна възраст :D, но това от зрелите хора 25-30 + не съм го чула) ,т.нар "инфлуенсъри" (както те наричат себе си) в публичното пространство. Те имат големи претенции, изключително високо самочувствие, надменност, държат на показността, говорят за своето влияние, независимост и т.н., но всъшност истината е,че нямат никакво покритие (простете, често покритието са финансите на родителите им/ на другарчето :D )   Еми кофти, не ги съдя, не ми пречат, но го забелязвам като тенденция и се напрягам.
Защо? Защото с това ни заливат от медиите, телевизия, интернет (не, не ми казвайте да не гледам телевизия или да не чета- неизбежно е, живеем в технологичен свят, а sponsored публикациите си казват думата). Хубавото е, че около мен няма такива хора и все още имаме възможност да направим подбор на близките ни.

Преминавам към купените книжки, дипломи и всичкото документи, нужни за "успех в живота" :D, които просто посочвам, без да влизам в разсъждения...Знаем си. 

Стигам до тъжната реалност в професионалното развитие...Искаш да изпробваш знанията и уменията си, имаш ги, трудил си се и се трудиш, пробваш, но някак отново местата са за избраните... И тук отново в нашата реалност поредният парадокс е, че имаме едни конкурси уж за издигане в кариерата/ за повишаване на професионалната квалификация или каквото решите, но отново всичко е е театър, а зад кулисите е готовият кандидат и избраник- син на, дъшеря на, абе всички роднини по права и съребрена линия...:D Е, разбира се, има и случаи на липса на връзка, но наличие на гоолеми възможности, което тук, в нашата мила страна, отваря всички врати.

Преминавам към конкурсите за красота, мода и т.н -съжалявам, но не съм заинтересувана и не знам в пълна конкретика, нито от личен опит, затова не бих си позволила и да давам примери. Но от общата картинка и от мои близки хора, знам, че и там парите отварят вратите към 1-то място.

Тук имаш ли познати и възможности, дори и да си най-неугледният (е, една-две-десет корекции и си ти), най-некадърният, най-необразованият,  най-голямият неможач, най-незапознатият с материята, с която се захващаш, никакви проблеми- ставаш, какъвто си поискаш.

Тук можеш да станеш реалити звезда, топ изпълнител, топ модел или инфлуенсър (както се наричат сами) за 1 ден... Стига да ти купят последователи, да те барнат( съжалявам за думите, но слизам до тяхната стилистика) според стандартите, да те обучат как да се държиш ...Е, трябва и да си послушен.

Процедурите и законите ни са безброй. Имаме закон за всичко. Формалността е ценена у нас. Е, за практическото приложение... да не бъдем нагли, твърде много искаме. Спазването не е важно, защото нашите вратички към успеха са много, толкова сме изобретателни :)) 

Парадокс номер (...) - слагаме белезниците на пътника без билет (е, не ме разбирайте погрешно, правилата са си правила и трябва да се спазват! апелирам! ), но за убийство или опг държим виновните на свобода.  Удобно... тук е така, невинните са виновни, виновните -невинни...Имаш ли пари и власт, всичко ти е позволено. Купуваш си хора. Купуваш си титли. Купуваш си постове. Купуваш си известност. Слава. Име. Чудни сме, ей !

Обичам си родината! Но не обичам пошлите аспекти на реалността в държавата, а те са предизивикани от хора. Ние хората променяме действителността с мисли, действия, принципи, но тук струва ми се, като навсякъде- системата е по-силна. Тъжно и песимистично признание, но за да стане вир, са нужни много, а май повечето капки са вечно наклонени към грешния вир... И а-ха да паднат.
 :)


П.С.
*не е в мой стил да пиша гневно и да съм песимист, но не се стърпях с оглед на няколко случки и събития тези дни...но въпреки емоцията, бъдете сигурни в обективността ми, защото голяма част от нещата съм ги видяла с очите си (за жалост май май) ...Мисля си, че духовната слепота е по-добрият вариант за щастие в тази реалност,  но дано греша;

събота, 5 май 2018 г.

Разсъждения...

За слабостта и силата

Случвало ли ви се е да сте с хора, които постоянно се оплакват за съдбата си или постоянно да ви натякват, че сте късметлии? А случвало ли ви се е някой да ви харесва, да е около вас, да иска да е с вас, но вие да не изпитвате нищо повече към този човек, освен жал... Такова съжаление, което е породено от думите му за определени обстоятелства от живота му. Има такива хора...техните тъжни истории са лайтмотив на всеки разговор, карат ви да се чувствате се сякаш сте им длъжни за нещо или сте виновни за съдбата им?! 
Това са хора, които изпозлват своите съдби, за да събудят някакви чувства у другите-чувства на съжаление, съчувствие и дори обич (no way).
                                                      Защо го правят?
Не знам, със сигурност е тежко и трудно, но винаги бих помогнала и съм насреща като човек и като приятел. Но също знам, че тъжни съдби и проблеми има всеки, разбира се, нечии са по-тежки от други... 
И все пак трябва ли да бъдат оръжие за спечелване на битки, които може би са изначално загубени, а може би подходът е грешен и погубват и малката възможност?!
Искреността е висше благо и истината е най-хубавото, макар и понякога грозна, но дали е нужно тези истини да се превърщат в оправдание и средство?!
Чувствтителността е прекрасна, защото ни прави хора, позволява ни да усещаме всичко тук и сега. Проблемът е, че понякога ни е трудно да отблъснем даден човек или да прекратим дадена връзка само от жал към отсрещния човек. Трябва ли да е така? Категорично не... 
Такава връзка е безпочвена, лишена от смисъл и съдържание. Няма по-отблъскващо от мъж, който мрънка, оплаква се непрестанно или се опитва да спечели дивиденти, стъпвайки изначално на тази основа.
Няма по-красиво от споделянето, от това да видиш човек и силен, и слаб, каквато е природата на всички хора. Не е срамно да се плаче, не е срамно да ти е трудно, не е срамно да страдаш, не е срамно да споделяш...СРАМНО е да си ПОСТОЯНЕН МРЪНКАЧ. 
Не  може да очакваш, че един човек ще е с теб заради тъжната ти история, не можеш да очакваш, че той ти е длъжен, не може да печелиш битки с оправдания, не можеш да изискваш внимание заради съдбата си. 
Можеш да очакваш ответност заради това, което си сега, можеш да получиш обич, поради  уменията и отношението ти към живота, хората, Човека. 
Споделяй, разкривай и доверявай и в силни моменти и в слабости. Тайните не са красиви. Несподелянето е липса. Но не изисквай, не задължавай и не използвай слабостите си. 

Използвай само "силата", за да достигнеш до конкретния човек и до дадена дестинация от твоето  житейско пътуване...: ) 


 


вторник, 24 април 2018 г.

Çok Güzel 🇹🇷


         За Истанбул или както се пее в една песен "So, Take me back to Constantinople...Istanbul was Constantinople. Now it's Istanbul, not Constantinople. "  






Един прекрасен град на много история, култура, красота, мистика, странности и парадокси.
Реших да напиша тази статия за хората, които все още не са посещавали този град, но им предстои, и за всички, които имат интерес към него. 
         За пръв път посетих Истанбул преди 7 години, когато бях доста по-малка. Тогава бях предимно на изключително туристическите места, виждах само най-хубавото от града-розовата страна. Днес, когато са минали 7 години, определено съм променена, вероятно и градът, но определено го видях през друга призма. Стори ми се отново толкова красив и любопитен, но сега посетих и други места, много от които и нетипични за туриста. Части, които разкриват обратната страна на монетата- беднотия, срутени постройки, хаус. 


           Парадоксът за мен беше,че Истанбул, от една страна, излъчва изключителен порядък, чистота, подреденост, желязна дисциплина у хората по отношение на работата им, часовото работно време, чистенето рано, рано пред всеки дюкян-и сутрин, и вечер. Мъжете са изключително работливи и устремени да си продадат стоката. Видях невероятната инфраструктура, страхотните поддържани градини и паркове. И се питам дори за какво им е да се присъединяват към ЕС? :)  За мен те имат добра социална политика- доколкото съм запозната, пенсиите им са 100 % от трудовото им възнаграждение, по отношение на здравните-те се осигуряват от държавата и за пенсионери (+лекарствата им), и за деца до 18-г. възраст. 
От друга страна обаче- този порядкък ми се струваше на моменти изкуствено привнесен, тъй като в други отношения цареше невероятен хаус, което за мен бе непонятно. Хората изглеждат изключително припряни, забързани и без всякаква капка търпимост, особено на пътя...задръстванията са невероятни, няма правила, червеното е нашето зелено и за коли, и за пешеходци...Никой не отстъпва, никой не изчаква никого. Из магазините се раздават плесници зад врата от старшите работници, в случай,че младшият не успее да продаде стоката.  В ресторантите някои мъже хранят жените си, в магазините за дрехи някои съпрузи избираха дрехи на съпругите си по техен вкус. Не желая да давам мнение кое е добре и зле, въпрос на култура,а това е тяхната и не бих критикувала, защото мисля, че следва да се уважават традициите и разбиранията на всяка култура. Затова и всички хора сме различни, което е хубавото.
            Има много забележителности, които трябва да бъдат посетени- като църквата "Св.Стефан", Синята джамия, "Св. София", Йеребатан базиликата, дворецът Долмабахче, Топкапъ, Босфора, Капалъ, Египетският пазар, дворецът Ихламур и много други.
               Зававеденията им също са чудни. Препоръчвам кафенето"Пиер Лоти", пълно с люляци, хубаватa сладкарница, датираща от 1864г -"Hafiz Mustafa", където обслужването е на отлично ниво, а храната, чаят и кафето, както трябва. Харесахме си и един много приятен кафе-ресторант с омайна гледка- "Sefa-i Hurrem", което е много близко до Капалъ. 
Друго подобно, което отново е с невероятна гледка, е това в "Seven hills hotel", до което обаче нямахме време да стигнем. То отново е на много удобно място-на 3 минути от "Св.София" и Синята джамия. Но от снимки и препоръки знам, че е страхотно. 


Паркът Емирган  пък е истински пример за  поддържан парк, пъстър и изпълнен с всякакви сортове растения, лебеди, фламингота и други фигури, изработени от растения...Местните бяха насядали по дървени пейки с маси,  устройвайки си пикник с цели кошници, пълни с храна (някои дори носеха тавите и тенджерите с готвеното от вкъщи:D), термоси, книги и какво ли още не...Цели семейства, младежи и чужденци. Имаше и много сватби на това място, вероятно поради неговата пищност и красота. И много други...


             Нещата, които не ми харесаха в Истанбул са ужасният трафик, нетърпимостта на хората, липсата на правила в това отношение, постоянните мъжки погледи :D (знам,че винаги е било така при тях, но въпреки това не се чуствах комфортно), също факта,че си позволяват да разговарят свободно, да скъсяват лесно дистанцията и да подвикват някакви неща, някои от които се радвам може би,че не разбирах...Въпреки това голяма част от тях са изключително възпитани и любезни. 
Не останах очарована и от факта,че нямаха никъде капучино, а еспресото няма и да коментирам какво беше :D (знам, че това не е голям проблем, но за човек, обичащ кафето, е ...) Единственото, което имаха бе турско кафе (което е хубаво, но не и за всекидневна консумация), имаха нес и сухо мляко... :) Друг минус беше и това,че почти навсякъде имаше само тестени изделия, дроб и сладки изкушения, които са невероятно вкусни, разбира се, но в някакъв момент човек иска да седне и да хапне една салата, супа или риба, което почти не беше възможно да се намери. :)) 

                 


            И така, това са моите преживявания и понеже доста се улисах в приказки, спирам дотук...Ше кажа само, че Истанбул е едно невероятно място, изпълнено с много красота, ориенталски дух и мистика... И си заслужава да бъде изживян и посетен. 
И все пак бях щастлива,че се прибирам у дома, защото оцених спокойствието тук...Побързах да си направя едно капучино и да остана на тишина, тъй като космополитността (по последни данни само жителите на града са 15,03 млн.) за мен е хубава, но за няколко дни, не повече. Възможността да вървя без да се блъскам в някого непрестанно и без да се вика от всички страни е приятна. А и вече обещавам,че няма да се оплаквам от нашия трафик...=) 
                      So go ahead and make the trip. Всяко пътуване си струва, защото дава възможност за преоценка. А ти посети ли Истанбул?